Бях скромна, незначителна и тиха
прашинчица на края на света.
И край шпалири с почести преминах,
и даже им помахах със ръка.

Смирявах се до равновесна точка.
И възгордявах се до великан.
В тресавищата търсех здрава почва.
И хлътвах във поредния капан.

Светица бях добра и милостива.
И дявола с най-черните рога.
Откриех ли си радостно мотива,
удавях го сред локвица тъга.

В безсъниците тъмни мятах плаща
на престарял от истини мъдрец.
Но в слънчевите дни като глупачка
за очевидностите палех свещ.

Съборих храм и вдигнах нова черква.
Пирувах, но и ядох само хляб.
Заричах се, отричах се - зачерквах
средата във дуалния си свят. 

Много ми хареса! Да, в страха си да не останем безлични, поСРЕДствени, често изпадаме от крайност в крайност.
Честит празник, Ваня!
Здраве, усмивки, много любов!

Да, може би и страхът от това играе своята важна роля в нашия свят, изграден от опониращи си противоположности.