В мен понякога вият виелици
и навяват в ъглите ми ледени преспи.
От студа в коронарни артерии
ме заплашат внезапни сърдечни арести...

Всеки път щом помисля, че свърши се,
и коя ли съм аз - със смъртта си да споря,
пак ветрецът и мекото слънчице -
ме затоплят с дъха на любимата пролет...

Майсторица е - сплита ми мислите
с резедавата нишка на своите прежди...
И додето усетя, тя - листи се! -
по снагата ми с нови зелени надежди...

За да видя хармония в цялото.
Да си кажа отново - светът е чудесен!
Да изгарям сред зноя на лятото.
Да старея в узрялата с мъдрости есен...

И си мисля, че рано все още е -
най-последния лист есента да отрони,
щом по женски - в едно денонощие -
преживявам и нея, и всички сезони... 

Интересни метафори, красива поанта - възторгва!
Поздравления, Ваня!

Писах го за конкурс на женска тематика, но нямам нерви да го крия, докато излязат резултатите и вместо да го изпратя, си го публикувах.

Супер е- браво!