Не случих на време. Не случих на място.
Тук няма отдавна морални устои,
ни съвест народна, ни нещо по-свястно.
Простете, тук няма и вече герои...

Светът се е смахнал навярно отдавна.
За своята лудост отчет не ми даде.
Попаднах във клопка. Не можех да шавна...
И аз философски си казах:"Така е!..."

Пристъпвах полека. Живеех разумно -
сто пъти пресмятах, внимателно мерех...
И странно, но свикнах - не беше и чудно,
че части от себе си с другото режех.

И станах по мярка - напълно се вместих
в смаления някак модел на Земята.
Измъчват ме само тревогите чести:
"Аз лесно се смачках. Добре... А децата?" 

Усетих рязането - чак ме заболя!
Правдиво, резонно - и тъжно.
Поздравления, Ваня!

която си дочака реда да се превърне в стихотворение...
Благодаря ти!

Права си- чудесната ти поезия щеше да е хит преди 100 години,но днешното време уби рецепторите на много хора за красота и хармония...

Висока оценка. Благодаря ти!