Щастлива съм, но крехко като цвете,
поникнало край бурени и плевел,
което има дни броени лете,
което има само малко време...

... невинно с капки дъжд да кокетира,
да се окъпе утринно в росата,
да потанцува вятърно с ефира,
да пие с плитко коренче земята...

Но може и дъжда да ме удави,
градушката му цяла да ме смачка,
слана цвета ми сутрин да попари,
да ме премажат със случайна крачка...

Или съвсем човешки - романтично -
нехайно някой бързо ме откъсне.
За него - не, за мене ще е лично,
а скоро и за всичко ще е късно...

Щастлива съм, но с крехкостта на цвете.
И все пак с разликата важна - тя е -
че зная аз за малкото си време,
а цветето щастливо не го знае. 

О, Ваня, затрогващо мило е! И какви попадения! Всяка дума е нова разлистена страница, всеки щрих - знак за житейска съдба. И колко различни лица има твоето цвете във всеки обрат- невинно и крехко в своята истинност в заплевения свят, разнежено и кокетно под благодатния дъжд, несигурно и уплашено в житейските бури, романтично отдадено: "за него не - за мене ще е лично" в любовта. А в чудесния финал - превърнало осъзнатата мимолетност в предимство - в сила и дълговечност на духа и познанието!
Поздравления, Ваня!

Благодаря ти!
Мислех си за крехкостта на човешкото /на моето/ щастие, докато го писах. Не смея да се отпусна и се зарадвам изцяло, защото всичко е преходно и се редува хубавото с лошото.
Големият Пеньо Пенев го е казал само в един стих: "... всяка радост е бременна с мъка..."
Ех, човешка съдба! Какво да се прави...

Прекрасен стих- с отмерен ритъм, приятна порция оптимизъм, нежност и романтика, събрани в една цяла творба