Ти виждаш невинен бял пясъчник,
на който играе си малко дете.
Аз виждам след ядрен взрив кратичък -
светът ни е целият мъртво поле.

Напълно неправи и двамата,
не спорим. Подаваме мирно ръка.
Обидила се надпреварата,
си тръгва. А после се случва така...

Аз виждам край мен песъчинките
на пясъчник твой - от игри - снежно-бял.
А ти страховете ми - всичките.
И става светът ни по-верен и цял.  

Измъкване от Ада и установяване в Рая- това умеете вие жените да правите за другите

Напоследък все по-трудно се крепи.

Най-много ми хареса звуковата алитерация в началото на втората строфа - звучи ми като "Не и не, и не!" Амин, дай боже!
Пясъчник само за игра на децата - другото е страшно да си го помислим дори!
Поздрави, Ваня!

Стихотворението /сполучливо или не толкова, не мога да преценя още/, се роди в резултат на един проведен разговор, в който събеседникът ми каза, че това, което за мен изглежда като ядрен взрив, за него може да е само детски пясъчник. Замислих се за гледните ни точки, които са винаги субективни. За съжаление, тази различност особено напоследък води само до караници, вечни неразбирателства, дори до войни. Нашият Балкански полуостров, ако се замислим за всичките омрази, които ни заобикалят, напомня все повече буре с барут. Натъжих се. Да можехме емпатично да попиваме гледната точка на другия, да можехме да сглобим една истинска, пълна и вярна картина на света си, компилирайки гледните точки на всички. Утопия е, разбира се, знам...