Дните се нижат еднакво мъчително.
Дърпат след себе си сивото време -
някак изнервено, центро-стремително -
към нерешими хронични проблеми...

Гледам край мене щастливи са хората.
Или поне тъй добре се преструват...
Знаят урока си - помен на болката -
могат пред другите само да струват.

Може би все пак виновна е зимата -
всички сезони тя в мен изпревари.
По-поносима е другата - зримата -
дето навънка дружи с февруари.

Хайде, по-ведро! Къде е надеждата,
та да я сложа поне на финала?
Тъй като дълго не съм я съглеждала,
може отдавна да съм я раздала...

Ех, дано пазя й някъде зрънцето,
скрило се плахо от мрачния поглед!
Да го засея. Да грейне пак слънцето.
И да се върне в душата ми пролет! 

Зимата в нас - и аз я знам. И като тебе търся надеждата, "да я сложа поне на финала". Но не мога така - лично уж, а мащабно, простичко, а талантливо, да превърна мъката в песен. Поздравления, Ваня!

Дните, тоест животът, си ги осмисляме ние самите.

Поразтикват се облаците, повишават се колебливо температурите. Ще доживеем и новата пролет.

Човек има лимит, а лимита на съвремениия човек не е висок. Затова и много хора ходят тайно на психолог, тайно са на успокоителни и антидепресанти, а вечер заспиват само с приспивателни. Не е прието в обществото ни да се говори за личните трудности, болка, мъка. Прието е да се демонстрира обратното - успешност, просперитет, лично щастие. Това е лицемерие. А табуто над личната мъка е едно от най-нечовешките табута на хората, които карат нещастния човек доживотно да крие нещастието си. Дълга е темата.