От опита добре го знам -
човек, щом страда, е затворен,
в нещастието си е сам,
за мъката си - не говори.

Забута ли той свой товар
по силиците си нагоре,
по обичай - с човека - стар,
тежи ли много - не говори.

Почине ли на малък връх,
поеме ли си малко вяра -
с по-леко вдишания дъх -
се учи пак да проговаря.

В човека винаги личи -
лъжата, че лети в простори.
Той има време да мълчи.
И има време да говори.  

" Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи."

Много хубаво си го казала. Всеки носи своя товар, но "силиците" вече не стигат. А и върховете са далеко - де спомен, де лъжа, де глупав мираж. Време е да замълчим - или пък да заговорим:)
Поздравления, Ваня!

Много вярно и точно написано!

Стайнбек го е казал в една книга, на която не помня заглавието: "Човек в действителност нищо не знае за другите. Той може само да предполага, че те са като него." Преди Стайнбек, а и след него много други са казвали същото. Аз не знам как е при другите, но знам как е при мен. Човек се затваря и всъщност, така се ражда депресията. А поводи за нея, бол. Но да не навлизаме в личното, където не му е мястото. Но човек не може да скрие в поезията си, а и не бива.