Събуди я гласът на компютъра, който известяваше на всички хора по света, че е излязъл днешния световен слоган. Той всеки ден звучеше различно, но означаваше едно и също - успокояващо и ободряващо уверение, че и днешният ден ще е прекрасен за световната виртуална мрежа. Нито тя, нито който и да е друг в огромния глобализиран свят не подозираше, че днес се събужда за последен път. Дошла беше последната дата за човечеството - ден за разплата и освобождение. Решението бе взето преди стотици години и днес щеше да се изпълни. Ако взелите го, можеха да видят своите потомци, щяха да си отдъхнат облекчено, че са постъпили правилно.

Имплантираният в мозъка й чип кротко изпусна сутрешния стимулант, който неутрализира снощното сънотворно. Размърда се в леглото и отвори очи. Стаята й бе разхвърлена и мръсна, светлина не влизаше от никъде, тъй като прозорци нямаше и слънце никога не я огряваше. Най-важното нещо в дома й бе компютърът. Денонощно свързана с него, тя мислеше и чувстваше чрез него, той бе нейния истински живот. Така беше с всички хора, сврени по тъмните си домове навсякъде по света. Човекът беше компютъра или обратното, но какво значение имаше кой е първият и кой втория - толкова отдавна те се бяха слели в едно. Силните емоции още не я бяха напуснали. За сън тази нощ си бе избрала филм, в който се разказваше за гибелта на най-големия кораб в човешката история. Цяла нощ тя живя като главната героиня, спасила се като по чудо от потъващия параход. Изпитаната силна любов още я караше да потръпва. Това й беше любимия филм и никога не й омръзваше да го сънува. В него беше всичко, което мечтаеше да е - и любима, и герой, и силна, и смела, и всичко... Чрез модерната психо-компютърна програма за съпреживяване, хората получиха възможността да изживяват истински драмите от всички филми, създавани някога в миналото от тази индустрия. Това беше дар за съвременното човечество, за което то бе благодарно - един безкраен триумф на илюзията на киното, превърната както никога дотогава в почти истински живот.

Пресегна се за днешното си хапче, което щеше да й осигури необходимата енергия за деня, и мъчително се надигна от леглото. Мускулите й, неизползвани за друго освен за ежедневното прехвърляне от леглото на стола и обратно, изстенаха. Настани се пред компютъра и размърда мишката. Екранът оживя, засвяткаха прозорците на сайтовете, от които никога не излизаше. Денят започна както за нея, така и за всички останали хора по света. Сякаш се върнаха в къщи. Първата й работа бе да си избере днешна профилна снимка - избра си на актрисата от сънувания филм. Така сподели със света преживяното през нощта. Разгледа дали има нещо ново из многото социални мрежи, чрез които контактуваше с другите и без да гледа трескаво зацъка по бутона "харесвам". Ако искаше да бъде харесвана, трябваше да харесва - това беше съвременна перифраза на древния принцип: "за да получиш, трябва да дадеш". Зае се да организира виртуалния си ден. Очертаваше се да е доста напрегнат. Чакаше я сутрешен фитнес в глобалния фитнес-клуб, в който тя имаше страхотно освежаващ флирт с личния си инструктор, след това козметик и фризьор, важно бе и какво ще облече - трябваше да е особено красива, тъй като денят й щеше да завърши със среща с мъжа, с когото си пишеше вече трети месец. Той я вълнуваше, имаха много общо помежду си - дори сънуваха един и същ филм. Имаха среща в романтично парижко виртуално кафене и мисълта за това караше сърцето й да се вълнува. Нямаше да има време за приятелките от женския клуб, нито за участие в дебатите в интелектуалната стая - и без това там всеки ден се пишеше едно и също по различен начин. Вчерашното й напълно бездарно стихотворение нямаше да се публикува днес, въпреки че беше убедена в неговия голям успех, тъй като се бе погрижила - много хора й бяха задължени за хвалебствените коментари. Днес ще е ден само за любов. Тя ще бъде точно това, което иска да бъде. Цялото човечество кроеше планове и с едно цъкване на мишката сбъдваше надежди и мечти. Щастливото вълнение се разнасяше като гигантска вълна от световната интернет мрежа в съзнанието на всички хора.

Преди много години те направиха своя избор, уморени от търсенето на щастието, което толкова трудно идваше при тях. Предадоха се пред страха от неуправляемата реалност и избраха да заживеят в сигурна илюзия. В нея никога нямаше болка и страдание, не се задаваха трудни въпроси, на които няма готов отговор, дори не се налагаше да изглеждат долу-горе добре. Нямаше значение колко са умни, дали са млади или стари. Отдавна бяха повярвали, че илюзията е истинския живот, а не тези тъмни стаи, в които телата им вегетираха до смъртта. Днес те отново щяха да бъдат всичко, което мечтаеха, но без истински усилия и без никаква реално платена цена. Когато вечерта легнаха в леглата си, свързани както винаги със своите компютри, всички засънуваха един и същ филм, в който до един бяха герой, който спасява Земята. Жертваха собствения си живот в името на оцеляването на света и се чувстваха като герои. Не знаеха, че чиповете, имплантирани в мозъците им, изпускат в кръвта им смъртоносна доза сънотворно. Спасиха своята планета, затваряйки завинаги очи. На сутринта навън слънцето ярко грееше, небето синееше, въздухът трептеше кристално чист. Природата празнуваше своята свобода. Една грешка най-сетне беше поправена.
Животът продължаваше.

PS Писала съм го в далечната 2016 година - първият ми и единствен разказ. Споделям го тук, за да си го запазя. Блогът ми е мястото, където си събирам нещата. Разказът няма претенции за художествен изказ, но представя една възможна бъдеща реалност. 

sladki me4ti

Аз пък си мислех, че силно нагарчат...

Като при Алеко:

"У-у! Студено! Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?..."

Само че тук става въпрос за нещо много повече от пари и печалби. За подмяна на човешкото, за сливане между човек и машина. За съдбата на човешката цивилизация. За бъдеще, в което нас реално ни няма, за Матрицата.
Да, това, което е усетил Алеко, е било само началото. 130 години по-късно сме пред среща с изкуствения интелект. Още 100 години - и нас, човеците, такива, каквито сме били като цивилизация хиляди години назад, няма да ни има.
Тъжен, страшен разказ! Въздейства с личния елемент, със самоиронията, с описанията, кара те да повярваш в тази въображаема реалност.
Благодаря, Ваня!
Поздрави!

пълноценност, опция, свобода..така, го каза, и Оруел @

1. pipinana - ......
18:39
sladki me4ti

Нещо подобно може би се е задало, но ние няма да го доживеем. С ИИ много професии ще отпаднат, а хората, които ги работят ще станат излишни. Какво ще правят тези хора? С какво ще издържат? Как ще живеят? Разбира се, през 2016 не мислех за ИИ.
Не знам какво точно ще е бъдещето. Може и нещо от написаното да се сбъдне. Но от опит знам, че когато си представям нещо, което предстои да ми се случи, например, кратката почивка на морето - реалността винаги се разминава от предварителните ми представи. Най-добре е изобщо да не мислим дори за непосредственото си утре, ако не можем да сторим нещо конструктивно и смислено за него. Само дето не можем, защото имаме висша нервна дейност, която е способна на абстрактно мислене... Имаме куче, не помня похвалих ли ти се. От 18 декември 2021. Голяма душа е. И така като я гледам - живее си тук и сега и е много щастлива.