Надеждата не я обичам.
Напомня ми проточил се антракт.
Светът ни е съвсем различен -
той действие е... Неуморен акт.

Надежда ли върти Земята
и плисва светлина след нощен мрак?
Или надежда е борбата,
с която справяме се пак, и пак...

Движението е, което
реката гони - вечно да тече,
за да се слее със морето.
Така и тайно влюбено момче

не гледа своята любима
с надежда в него да се влюби тя.
А действа. Както люта зима си тръгва,
за да дойде пролетта.

Но щом надеждата е порив,
за действието ни - подканящ глас,
тогава нека да говори...
Такава само я обичам аз.

А казват, че надеждата умирала последна.
Дали?
Или
на болката да сложиш пръст
в ранената душа е по-потребно.
Не в упокой –
в катастрофичен земетръс.

Вяра, надежда и любов... Не може без тях - и без майка им София, мъдростта.
Но съм съгласна с тебе - апатичната, вялата, пасивната, бездейна, сляпа надежда не решава проблеми. Има моменти, в които навременното действие е всичко - то променя нещата към добро. Но и пак си трябват и вяра, и надежда, и любов - и мъдрост да ги приемем!

Но щом надеждата е порив,
за действието ни - подканящ глас,
тогава нека да говори...
Такава само я обичам аз.

Поздравления, Ваня!

Чета под един пост във фейсбук за едно от поредните безобразия в милата ни България, един кахърен коментар. И най-отдолу, след цялото отчаяние, човекът написал:
"Надявам се да дойдат по-добри дни." Изумих се. Е, откъде и как ще дойдат? От небето ли ще паднат? Такава надежда не обичам.

Надеждата е прекрасно чувство- стихът ти същo!