Не искам листо сред листа да съм в есен,
когато от старост - тежи и боли ги...
А в звуци щастливи на птичата песен,
с която поемат на юг чучулиги.

Но ако остана, заключена в зима,
не искам в мъгла да съм, кал или киша...
Тогава в снежинките нека ме има,
с които кокиче на топло да диша.

На пролет да съм в резедавата ризка,
в дъжда и в червеното страстно на мака...
Във всичко от нея да бъда аз искам!
Завинаги лятото с мене да чака!

Но ако си тръгне безгрижно нататък,
то нека остана в брега на морето,
и в шепа, препълнена слънчево с пясък,
в момичето влюбено лятно в момчето.

В красивото искам на всички сезони...
И в лекото облаче, стрито от миди...
А тежкото кой, вместо мене ще носи?
А грозното кой, вместо мене, ще види?

Няма "искам-не искам". Равномерно и по малко-за всеки да има.

Ако някой иска само красивото и лекото /такъв е обикновено човекът/, друг трябва да се натовари и с неговото грозно и тежко, което е крайно несправедливо и егоистично.
За съжаление, сякаш не е "равномерно и по малко - за всеки да има."
Някои са смазани, за да им е леко и хубаво на други.

Всеки "иска". Някои нищо не дават, не допринасят. Това в един миг се изравнява до сантиграм.

Ако не тук, то поне някъде отвъд. Но там пък мерим с двоен аршин - един за нас, а друг - за другите.

Кал, киша, мъгла, но има надежда в белите, нежни снежинки и в дъха на кокиче.
Зелената ризка на април и червеното страстно на мака през май.
Безгрижното лято на невинна любов.
И аз искам красивото на всички сезони!
А тежкото, грозното го виждаме и носим пак ние, но не всеки има сила и смелост да го каже на глас.
Много ме развълнува, Ваня, до сълзи.
Описала си моето "искам".
Бъди здрава, щастлива и се радвай на всяка "дребна" радост!
Тежестта и трудността се дават на силните хора, на личностите!

Най-поетичното и чисто, без капка алчност и егоизъм, "искам", което съм чувала. Тежкото, грозното, черното, без които животът не може, се преглъщат по-лесно, ако ги има бялото и зеленото, червеното, синьото, златното. Нека са пъстри дните ти, мила Ваня, нека ти носят наслада и удовлетворение!
Стихове, които докосват!
Поздравления!

Това казва - заслужаваше си! Струваше си! Благодаря!

Подаракът на сина ми за Коледа беше татрадка с твърди корици и флорални мотиви по тях. Каза ми да пиша в тях стихотворения за природата. Получавали се добри. И задължително да не пиша нищо лично. За него дори намекът за разголване при писане трябва да бъде пресечен. Как тъй? Ами, какво щели да си кажат хората за мен? А, върви, че пиши при такива заповеди... За туй не може, за онуй не може. И тъй излязох от ситуацията с това стихотворение :)