Цял живот все слушах за реформи.
Доверчиво по-доброто все очаквах.
Не дойде. Така умът оформи
мнението ми, че съм била глупачка.

Вече мога да напиша в трудче -
щом надеждите човешки се убиват,
че децата трябва да се учат -
как да оцеляват без перспектива...

Никаква теория в школото!
Трябват упражнения. И то - практични -
как без драми да приемаш злото,
как да те харесват шефове различни,

как е неуместно да си честен,
как да слагаш на устата сръчно райбер,
как да връщаш злоба хитро в ресто,
как да не заслужиш име на аутсайдер,

как да си като влечуго гъвкав,
как с гръбнака си, да бъдеш безгръбначно,
как лъжи да дъвчеш, като дъвка,
как да мериш предпазливо всяка крачка, 

как да влизаш и излизаш в роля,
как, снишавайки се, някак да живееш...
В безнадежност, разберете, хора -
първата ти грижа е - да оцелееш! 

далеч по-малко за хубавото, стойностно писане. Невежа, но .. поне оцеляваш!

Аз някое стихотворение, когато не го харесвам, му давам шанс до четвъртия стих и след това го зарязвам. Няма смисъл да се мъча.

Ех, Ваня!
Това с реформите цял живот го играем.
А другото - дано да е само някаква поза - или поетически ракурс:) Иначе толкова черногледство и песимизъм трудно се преглъщат:)))
Впрочем както винаги стихотворението ти технически е чудесно измайсторено - владееш римите и такта. Но това с оцеляването не е моето - който иска да се чувства аутсайдер, какво пък - жив и здрав, а мен са ме учили на друго и на друго уча на свой ред децата и внуците си - че всеки трябва да се стреми да бъде пръв сред първите:). Малка шегичка в контрапункт на твоята по-скоро ретроградна, отколкото реформистка идея ... така го почувствах:)))
Прегръдка!

Веднъж един третокласник изнесе лекция на майка си в градския автобус
Явно я бяха викали в училище за негови провинения!
През цялото време тя го поучаваше, най- общо да бъде мил и любезен с всички, да е отстъпчив, добродетелен и така нататък...
Накрая той изригна:
-Мамо, ти ме учиш да бъда жертва на тези, с които сега искаш да съм мил и любезен
Като порасна, те ще ме мачкат както си искат, защото ще съм безопасен за тях! Няма да зная, как да се защитавам от тях!
Всички онемяха!
Трябваше да слизам Попитах майката, десетгодишен ли е? Тя потвърди Тихо и казах, той беше зад мен, да знае, че е прав!

Отдавна разбрах, че е така, но не зная какво може да се направи... Препоръчвах масови протести, но ми се струва, че доста сме закъснели с тях...

За да може да се научиш да оцеляваш, наистина са нужни сериозни упражнения по ментални бойни изкуства. Накои се учат в движение, но има и едни прекалено чувствителни, прекалено истински, до болка честни, които ненавиждат фалша, не могат и не искат да се подмазват. Дъщеря ми, например, е от тях и нечовешки страда. С нея и аз.
Иначе му викат гъвкавост и адаптивност, умение да работиш в екип и прочие такива...
А същевременно лъжливо крещят лозунга -ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ! Това е някаква социална шизофрения. Абсолютно несъзнаван култ към тотално лицемерие. Горко на честния човек!

От началото до края е изживяно, почувствано, изстрадано. Съзнателно е в непоетична форма, защото в описания живот място за поезия изобщо няма. Естествено, че трудно се преглъщат, но аз не пиша, за да угодя, а за да си споделя болката. Много добре знам - какво иска читателя - любов, вяра, надежда, ама, за да му се харесам - няма да лъжа. "Лъжи да дъвча, като дъвка" - е няма да стане. Вярвам в истиността на всеки един ред. /Аз пък моите ги учех да са добри хора, да са честни, да са истински. Разбира се, сега се чувствам виновна./
Прегръдка!

Реформа в образованието. Нека са готови от малки - какво ги чака. Нека да владеят техники, с които да се бранят, спасяват, оцеляват. Стига с тези безполезни алгебри и геометрии. Разбира се, това с "реформата" е горчива ирония. Но и нищо друго конструктивно не мога да измисля. Какви протести, Марине, когато хората до уши и очи са затънали в социалните си роли, с които се справят в животите си. Протестира се срещу нещо осъзнато от мнозинството. Пък и - видяхме ги протестите - нищо не се постига с тях.

Живея с доброто, с вечно съобразяване, разбиране, милост към другите, без лоши думи, без наглост, без лицемерие, без обиди... Изказвах мнението си честно и без страх.
Живея по Кодекса на моите родители.
Подкрепям, помагам, обяснявам.
Приемам и предлагам реформи. Нищо!
Накрая разбрах, че съм ... глупачка.
Да оцелеем като се примирим?!

Като се приспособим.
С цялата болезнена, унищожителна към личността ни, отвратителна адаптивност, на която сме способни. Съжалявам за безнадежността. Човек има правото да се чувства безнадеждно.