Обичам го. И аз не знам защо...
Не го познавам. Той не ме познава.
Изпитвам чувство с тъничко стебло,
с цветче от крехка дъхава представа...

Не искам да го срещам. И той мен.
Но ще се срещнем някога по пладне.
И в жегата на слънчевия ден,
не друг, реалността ще ни разпадне...

Смутено ще говори дълго той,
а аз ще кокетирам и ще слушам.
Но влагата от делничния зной,
ще се смени с пустинната ми суша...

Цветенцето със тъничко стебло,
изсъхнало, ще бъде тъй различно,
че сякаш никога не е било -
възможно точно него да обичам.

Мечтите се мечтаят отдалеч.
Понякога не бива да се сбъдват -
умират... По какво ще разбереш?
По безразличието, че изсъхват.  

Една възможна, но - надявам се - неслучила се среща.
А това чувство с тъничко стъбло ме кара да се усмихвам - понякога си струва и само заради него да се живее - внася цвят в сивите ни дни, живинка в пресъхналото пладне.
Поздравления, Ваня!

И беше добре, че се случи, за да разбера, че този, когото обичам е до мен, а не из разни измамни виртуали. А цветенцето с тъничко стебло е нужно на всеки. То му е житейската Муза.