Като паяче, свряло се в мъничък ъгъл,
аз изплитам съзнателно своята мрежа.
А пък ъгъл, в света ни, доказано кръгъл
си измислям, докато самичка го режа...

Не мухи да ловя там - аз с друго се храня.
(Те понеже бръмчат, да отлитат, ги пускам.)
В тишината закътана, в сумрака - рана -
да лекувам и крия - и в мисли, и в чувства.

Пристрастявам се бързо към своето място -
в мрачината му прашна - уютна и бяла,
ако можех наистина тук постоянно,
интровертно, по паяшки, бих си стояла...

Но са хората много, а кръгла Земята
и ъгли за човеци в действителност няма...
Някой мине, смете ме - и пак се налага -
до човек да порасна. И стана голяма. 

Прекрасен стих,пълен с житейски мъдрости и намекващ за чудесни приключения в избрана заедно посока!

Ех, че светъл поглед и позитивна посока за тълкуване!

И при тебе - мухи... В духа на обхваналите ме депресарски настроения по повод все неслучващата се пролет, бих измърморала - скоро ще замирише:)))
Но не, не мухата, а този "ъгъл /доказано кръгъл", е центърът - малкото извоювано пространство на оцеляващия сред тишина и сумрак Спайдърмен. Лекуващ раните си. Защитаващ правото си на интровертност с нови спасителни нишки. Мерещ ъгъла на кръга да открие най-късата хорда към другия. Все още вярващ. Все още жив. Въпреки.
Затова е голям.
Голяма си, мила Ваня! Поздравления!

Да се скрия в някой ъгъл, в който не става никакво течение и да си стоя и да си съзерцавам с празен тих ум. Искам пълен рестарат. И се сещам с лека усмивка за един израз от детството си: "Искаш, ама няма. София голяма."
Благодаря ти, мила Вени!