От сражения минали взе ли си
всички вече зараснали рани?
Носят някои старите белези,
като ордени на ветерани.

Щом ги види човек - победители! -
ще поцъка с език, ще завиди...
А пък другите, дето са бити ли?
Те ги носят като инвалиди.

Аз си имам и лъскави ордени,
от които тъй горда се чувствам...
И отдавна от дългото ходене,
все по-често и зле - понакуцвам... 



"Всички носим житейските си белези и сами решаваме дали ще ги носим като ветерани или като инвалиди..."

Така е, от славата човек окуцява!
Майка ми на времето отказа орден " Кирил и Методий"
Стигнали и до нея одумващи приказки
Казах и, бях студент, защо обръща внимание на приказки? Тя ми отговори, че те сега са я ранили, какво остава за след това!

Всичко най- добро!

Често различни хора са ми казвали "искам силата ти", но обикновено се стъписват при въпроса "готов ли си да и платиш цената". Поздрави!

Каква ти слава... Инавалидизирам се малко, по малко. То, ако се замислим, накрая в гроба си лягаме инвалидизирани - физически всички. И малцина - като психически ветерани.
А рани има всякакви, както и белези от тях

И за коментара, и за хубавата мисъл, която заседна в мен.
Лично аз завиждам само за спокойствие, за сила - никога. Много добре си давам сметка, че тази сила е платена предварително. И горе-долу съм наясно с цената, която мога да платя. Тя е индивидуална при всеки, както е индивидуален и прагът на болката.

Дълбоко и смислено.

Много ми хареса цитираната мисъл, напомни ми един друг цитат: "Някои хора остаряват като катедрали, други - като цървули ". Малко по-крайна мисъл, но пак...за същото:) За човешкото достойнство, с което приемаме следите на времето и житейските битки. И за нечовешкото умение от всяка битка да излезеш с чест, когато губиш, да не изпаднеш в самосъжаление, да не се почувстваш жертва. За мене това е най-тежката битка. Някак си не мога да приема визуализацията на човешките промени във времето с инвалидизиране. Вярно, губим едно след друго важни някога за нас неща, но пък трупаме други. Поне се надявам да е така. И отказвам да се чувствам жертва, in-valid:)))

Усещаш ли колко лично приех твоите стихове? :)
Човешката болка и тревога в тях са толкова искрени, така заразяващи! Болка и удоволствие, и възхищение е да те чета! Благодаря ти, Ваня!

Бъди здрава!

Замислих се върху тази мисъл. Тя е на талантливата zemela. Заседна ми в ума и не че кой знае колко я мислех, ами я попивах някак в себе си. Да, и на мен ми хрумна това с катедралите и цървулите, но то никога не ми е харесвало. Докато тук е различно - по-хуманно, но е отново за избора на човек - да бъде или да не бъде.
Какво означава да си ветеран? Ами, означава - да се справиш, да излезеш с достойноство. И колкото по-трудна е била ситуацията, толкова на повече достойнство имаш право... Но ние не сме машини, та постоянно да печелим битките. Понякога, каквито и невероятни биткаджии да сме, губим. И сме нещастни... Ами, то пък не може все да сме щастливи, нали :) А и не бива. Лошото е, ако много повече губиш. Лошото е, ако мазохистично стоиш в смазващи ситуации. Лошото е и когато обществото изисква от нас да сме силни, когато сме слаби и постоянно трябва да живеем, криейки се зад маски. Обществото не обича инвалидите си. То аплодира победители, въпреки че тайно им завижда. Жестоко е общество, което не признава правото на съществуване на инвалиди и не е в състояние да им протегне ръка безвъзмездно.

Животът е борба а накуцването- белег на непримиримост: продължавай,свикнала си да побеждаваш!