Аз съм родова памет,
закодирана в моите гени -
с някой български Хамлет
и селяци, от труд изнурени...

И с една героиня,
вместо други, поела куршуми,
дето тихо загина,
без да чуе хвалебствени думи.

С оня, който кълнеше:
"Син ли имам?! Син нека синее!"
Той обеси се грешен.
Ако има ад, знае - къде е.

И с приживе - светица,
прикована смирено до звяра -
с християнска свещица,
и с канона на силната вяра.

Те са с другите в мене -
в мен - познатата и непозната.
А умра ли след време,
ще останем безсмъртни в децата... 

Родовата памет - благословия и проклятие - но винаги сигурен път към вечността.
Много ми хареса! Поздрави, Ваня!

Не е за масовата публика, която иска наготово да прочете нещо семпло и светло.
Да, благословия и проклятие и път към вечността... Но и опит да се самоопознаеш. Защото в теб има огромно наследство, което е добре, поне докъдето можеш да проследиш и опознаеш.
И може и да намалее - е, съвсем мъничко - болезненото чувство за вина, което носиш в себе си.
Хъм, а колко много хора днес виждат, че децата им остават без деца... Това означава генетичната им смърт.