Нищо няма, нищо няма...
Лек дъждец навън ръми...
И тревите напоява,
за да порастат сами.

Този облак на небето
е на кратък летен дъжд...
И е от онези, дето
се стопяват отведнъж.

Някак в безразлична поза
неспокойните си дни,
преживей в самохипноза...
И се самосъхрани.

Пробва ли? Какво? Не става?
Също пробвах... И го знам.
Как да назовем тогава
урагана - "ураган"?

За побъркването пада
днешният критичен праг.
"Нищо няма, нищо няма..." -
да си го повторим пак? 

Така и не свикнах с този, мисля, американски маниер на позитивизъм, с който в труден момент се самоуспокояваме и самохипнотизираме. Не става, права си:)
Поздрави, Ваня!

тези дни се хванах, че си го повтарям в опит да се самоуспокоя.
Доста поводи за тревожност ни се насъбраха в последните години. Две години Ковид, при които някои като мен загубиха близки. После войната, при която винаги съществува риска да подпали и нашите къщички, лудата инфлация... Сложи към всичко това и някой неразрешим към момента личен проблем, и става наистина непоносимо.
Не става с мантри, знам. Но все пак имам чувството, че мнозинството я кара на мантри и си крие главата като щраус в пясъка, за да не се побърка, ако се замисли за всичко.
Пък и... Поразглезиха ни нас спокойните години, в които живяхме. Не сме свикнали на това, което е било, например, през Втората Световна война...