Остарявам. Това е напълно естествено.
Като белия цвят по зелените кестени,
който днеска и утре за малко го има,
но е само блед спомен в студената зима.

И е толкова видно - нещата са временни,
щом се сменят безпаметно пролети с есени,
че природата трябва съвсем да е луда -
срещу себе си глупаво да се бунтува.

В нея грозно, красиво, и шумно, и тихо е...
Но нима се нуждае в измислени стихове
да описва тъгите и радости с думи?
Тя съвсем неразумна е истински умна.

Само аз, уж венец най-велик на природата,
но от тръни, които забиват се в хората,
остарявам... Какво от това?! Дреболия...
Но за нея сто тръна в ума ще забия. 

Мъдро е!

но все пак, казана по моя си начин...

Много ми хареса - заради съзвучието с природата и съизмерването с нея, заради заигравката с Хамлет и асоциацията с Оня трънен венец, заради искреността ти. Поздравления, Ваня!

Стара идея с много тръни покрай нея. Хайде няма да ги споделям, че много лично ще стане.