Приласкайте самотния мъж!
Щом е дълго без обич, пресъхва.
И да плисне живителен дъжд,
не възкръсва душата му мъртва.

А той дълго остава момче.
И надява се, търси, и чака...
Чак, докато не го повлече,
отчаяние черно към мрака.

И тогава, дори да мълчи,
самотата му има си ехо,
вкус и мирис... О, тя си личи!
И прогонва жените далеко...

Приласкай го, докато е млад,
лекомислено мило момиче!
Той единствен в жестокия свят,
е възможно да те заобича... 

Интересен поглед върху човешката мъка и самота и разбира се, чудесна поанта! Поздравления, Ваня!

Колко много самотни хора има... И за жените ми е мъчно, но по жаля мъжете. А сред тях има много млади мъже, на които годинките им се навъртат, а жена край тях няма, и няма. А са добри момчета, свестни и биха станали чудесни съпрузи и бащи. Жалко, много жалко!
Само преди 100 години този ужасен проблем, който постепенно ни обрича на изчезване като народ, не е съществувал. Имало е в селото мома и ерген - събират ги и те се множат.
Днес жената избира. И избира обикновено грешно. Последиците са нейното нещастие, много добри момчета, които затъват в самотата си и неизброими неродени български деца.
Ако имах магическа сила, не бих оставала нито един човек самотен, а всеки бих събрала с неговата най-добра половинка.

Страхотно е,оптимистично- усмихна ме дори!

щом и това стихотворение успя да те усмихне :)