Ще натопя в мастилницата с вяра
несръчно счупено перо,
и ще напиша: "Слънцето изгрява,
за да огрее за добро."

Че вярна е наивната представа -
дори и колкото троха -
доброто справедливо натежава
в света, подобен на везна.

И че децата някак ще успеят
след предрешената ми смърт,
зрънцата свои сръчно да засеят
сред плодородна земна пръст.

Че някога на пролет ще възкръсна
в щурче, в авлига, в скромен храст.
Или на есен - в хризантема късна,
запомнила, че тя е аз.

Че щом по път необичайно сложен,
падението е възход -
апокалипсисът не е възможен
за славния човешки род.

Направих го. Написах, както мога
за вярата си в чернова.
Преписах я на белова. Тревога
чете се пак... И то каква! 

Така е - може би защото черновите ги пишем с въображението си, а беловите редактираме със сърцето си:).
Хубави стихове!
Поздрави, Ваня!

Може би от вярата остава зрънце надежда...

От дни ми се върти в ума стихотворението на Вапцаров "Вяра" - "че утре животът ще бъде по-хубав, че утре животът ще бъде по-мъдър..."
И се замислих за моята вяра. Не е истинска. И не че се оправдавам, но времето ни не предполага неговата възторжена вяра. Жалко, нали... Аз наистина се измъчвам страшно много от тревога, а човек не бива да лъже в стихове, дори и читателят да обича щастливия край.

Двете са различни неща. Вярата е цялостна концепция за живот, която ако е истинска, дава здрава опора. Надеждата е смътното чувство, че все пак може да се случи и нещо добро, независимо, че разумът вижда предпоставки за обратното.

"Че някога на пролет ще възкръсна
в щурче, в авлига, в скромен храст.
Или на есен - в хризантема късна,
запомнила, че тя е аз."

Стихът ти ми вдъхва вяра и надежда, защото от него струи истинско чувство - искрена любов, а любовта е по-безкрайна от всичко друго. Припомни ми Първото послание на св. ап. Павел до коринтяните:

"А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.“ (1 Кор. 13:1-8;13)

Благодаря ти!