Все едно че чета ,,Самотният човек'' на Васил Христов, от неговия цикъл ,,Вечерен тромпет''. Задминаваш го.

Борис Христов остава ненадминат в нашата литература. Много негови ценители, които също пишат, несъзнателно го имитират. Надявам се, че не съм от тях.
Отдавна нося идеята за това стихотворение и доста време й трябваше, за да узрее. И вчера то реши да се роди по точно този начин. И аз си го харесвам и му се радвам!

Трябва да си много интуитивен - а и доста широко скроен, за да погледнеш по подобен начин на някого като твоя герой. Сигурно си права, че такъв човек живее по-щастливо от нас, необременен от всичко онова, което ние съзнателно трупаме върху себе си.
Често срещам в Интернет мисълта: "Само лудите усещат вкуса на живота" - но чак сега я разбрах:)))
Иначе аз съм милостив човек и когато срещна едно такова същество, се кръстя неволно и бързам да отмина, оставила в ръката му някой лев.
Имам и едно изживяване от по-младите години, което не мога да забравя. Минавайки през градинката на път за магазина, често виждах един странен човек - обикновено стоеше с часове, прегърнал с две ръце стария бор, и не поглеждаше към никого. Но веднъж ме беше изгледал втренчено, без да съм му дала повод. Помня, че се уплаших и ускорих крачка. Бях вече отминала, когато чух стъпките му и се смразих. А той протягаше към мене букетче дребни лайки - беше пролет и всичко наоколо беше побеляло от тях. Взех ги и му подадох инстинктивно няколко монети, които бяха в джоба ми. Цялата му физиономия изведнъж грейна. Спомням си, че изпитах голямо облекчение, но и удовлетворение: "Ето, направих добро". Когато се връщах, вече го нямаше. Но на пейката, съвсем в края й, подредени една върху друга, стояха моите стотинки, една даже беше паднала долу. Не ги взех, не бяха вече мои. Но в душата ми се смрачи... Усетих се точно като в твоето "разминаване".
Много вярно намерено заглавие и много премерена, естествена, но иначе наситена, изстрадана емоция.
Поздравления, Ваня!

Лудостта. Неговата реалност. Неговото днес. Неговото щастие в омърлян бонбон и фас. В жълта пластмасова свирка.
Луд или естествен, свободен? Без банкова сметка, без задръжките, които ние сами си налагаме. Поне хиляда!
Няма да ни липсва, ако започнем да късаме една по една брънките от веригата, която сами си сме сложили.
Да не забелязваме някого или нещо. Като него. Тогава и белезите зарастват. Не съвсем, но не болят.
Прекрасно стихотворение, Ваня!
Поздрави и благодарности!

темата за лудите я е имало и преди в моите стихотворения. Болка са ми те, и мъка, и възторг. Но и един голям въпрос: Защо трябва напълно да ни изхвърли приелият ни, скован от условности и задръжки свят, за да си отпуснем най-сетне душите? Да имаме смелостта... не, това не е точната дума... Да ни идва съвсем естествено и отвътре, когато ни се свирука по улиците - да го правим. Да не ни пука к сме облечени.

Да сме толкова над нещата, че най-сетне да сме истински... Помня тържествата в детските градини на децата си. Толкова се трогвах, че очите ми се пълнеха със сълзи. Изпитвах страшно неудобство да не си проличи, че плача. Не е прието. Тежи ми това изискване за приетата нормалност. Искам като ми се плаче, да плача. Като ми се свирука, да свирукам. Дори и да пея, ако ми се пее. А не мога! Защото съм уж нормална...

И аз давам винаги. Закон е при мен. Някои казват, че са мошеници. Не ме интересува. Ако са, грехът е техен, не мой.

Благодаря ти, че прочете и всичко разбра! Чувството за свобода е в основата., разбира се. Може би истинските щастливци са тези, които са успели да запазят и лустрото на нормалността си, но и са намерили начин да преборят най-малкото хиляда задръжки и просто да се покажат истински пред света. Сигурно може. Само, че аз още не съм се справила със своята страхливост...