Все някога ще замълча.
Дано поставя крайна точка,
когато стигна до върха,
от който спускане започва.

Макар че колко суета
в желанието ми наднича...
А може би и гордостта -
да бъда с нещичко различна?

Блазе на скромния човек,
запалил се като огниво...
Раздал на други пламък мек.
И угасил се мълчаливо. 

Макар че колко суета
в желанието ми наднича...
А може би и гордостта -
да бъда с нещичко различна?

А за нас, които пописваме важи още повече.

Възхищавам се на способността ти!
На лекотата , с която боравиш със сериозните неша!
На вложената в нея ирония!

Невероятно добре написано,чудесен стил и ритъм!

Беше споделяне на мисли.

Себеотдаването, смирението, тихото служене са някаква нравствена кота, пиедестал, на който поставяме посветените, ония, които идеализираме и канонизираме за светци. Останалите сме живи хора, повече или по-малко заети със себе си, със своята суета да изглеждаме различни, с гордостта, че сме неповторими, с вярата, че сме родени с уникална мисия в света. Първите може и да са по-мили на Бога - "Блажени са нищите духом" - но мисля, че ония, които преместват живота напред, са вторите. За тях дори Смъртта да сложи крайна точка, Природата дописва многоточие.
Много дълбоко - и поетично! Поздравления, Ваня!

Твоята лирика звучи като музика
и все пак не е музика
а нещо много по-силно,ако е възможна такава антитеза
...като едно Фламенко,леко перо и "дълбоко сърце"...
бих нарекла това, смело - Божествена Хармония, Дуенде!!

Много хубав коментар си ми написала. Е, да, и всичко си казала. И все пак, по-скромно трябва да я караме и като хора, и като такива, които се опитват да пишат. Толкова е преходно всичко, включително и ние самите. Не трябва никога да го забравяме. Всъщност не знам как е при другите, но при мен животът винаги намира начин, когато за малко си повдигна главата, да ми я наведе обратно надолу.