Отдавна се съмна.
Замлъкна петелът.
И спускам се стръмно -
преминах предела...
Надолу, надолу
търкаля се пътят.
На камъче обло
накриво ще стъпя.
Дори да накуцвам,
дори да е тясно,
във мойта обувка -
намирам му място.
Щом някъде седна,
и друго ще сложа -
хитрувам на дребно,
че да поотложа... -
Нали е причина -
да се позабавя,
че многото мина.
А колко остава?...
Тъмнее небето.
Замръкна ли, зная -
там, долу в дерето,
съм стигнала края.

Много прочувствено и някак носталгично. Хареса ми. Поздрави, Вани!

Ех, как няма да има носталгия към утрото в началото на житейския път...

минусите от някои индивиди, като категорични плюсове.
Срамно е да бъдеш харесван от тях.

:)
Това с камъчетата е хитро - благодаря за идеята! :)))
Не знам... все ми се иска да вярвам, че човешкият ден не свършва в тъмнина, пътят ни не води до дере... че краят e начало, извисяване и светлина:)))
Затрогващо, даже болезнено искрено - и много смело. Поздравления, Ваня!

Вани, аз поначало съм носталгична натура, макар че понякога остава по-дълбоко скрита тази носталгия...е, понякога през годините е изплувала...
Има нещо космическо, необяснимо в това усещане и нагласа...

опитах за пресъздам житейския си път, описан във времето - като един кратък ден и в пространството - като преминаването на едно възвишение. Преминала съм вече утрото, че и обеда... зад мен е и предела на възвишението. Сега слизам, а слизането винаги е по-бързо от качването. Затова и гледам всякак да се бавя. Даже като куцукам с камъчета в обувките - те са ми ситните основания да протакам още пътя. В края му ще съм долу в ниското и ще мръкне завинаги.
Беше споделила, че си учила психология. Човек използва всякакви защити, за да понесе непоносимото. Така си обяснявам твоето искане за начало, извисяване и светлина :)
Благодаря, Вени!

Непрекъснат празник би бил животът ни без нея.

А на който му е "носталгично" ще му турим едно камъче в обувката нарочно :-)))))
А аз винаги се чувствам като малко обиващо камъче в този порочен блог..., пред прекрасни поети и поетеси като тебе!
А мразците, които злословят от завист и слагат минуси Аз отдавна казах че ще се изморят и ще се утаят...
Моите почитания за твоето цялостно творчество Ваня!
Лекс

Благодаря ти, Ваня! Аз и сама бях усетила и образния паралелизъм, и чудесната алюзия с пътя по стръмното…Поздравления за красивия стих!
Всеки има такива моменти – на равносметка, примесена с малко тъга. Спомням си един мой такъв порив – за една седмица се бяха деактивирали от блога десетина приятели. Беше ми тъжно. Тогава публикувах „Пътят, който води към равното“ (16.05.2015г.). Получих много коментари. Запомних повечето от тях, особено този на Ати (tota.blog): „Ще имаш още много върхове, рано ти е да гледаш към равното“. Пожелавам го и на тебе – и вярвам!
„Да понесе непоносимото“ – находчив израз, но само толкова. А колкото до това, какво ми се иска – не знам, може и психология да е – въпрос на рецепция или на характер например. Но е и логика – мисленето на човек, близо до земята и природата. И етика – нравствен модел на поведение. Не защита, не искане, а вяра – и човешка, и християнска. Защото това е, което ни остава в крайна сметка – не нещастното, креещо с времето тяло, а душата. Душата – светлина, извисяване, шанс за ново начало. Нещо такова:)
Поздрави, Ваня!

Когато успея да се събера в себе си, защото светът покрай мене ми го позволява, и аз успявам да се настроя по подобен начин. Той си личи във всички мои възторжени стихотворения. Дано вместо бързо спускане и сгъстяващ се мрак, ме очакват спокойни и мъдри години. Дай Боже! Неспокойните натури като мен копнеят за това, което рядко имат - спокойствие.
Прегръщам те, Вени, и ти благодаря!