Смисълът, сине, е мълниеносен -
зъби забие, подобно змия,
влее в ума ти хиляда въпроси...

Когато целият ти свят
с вини и болки се задъни,
защото сял си розов цвят,

По най-крехкия ръб на човешкото щастие,
свела поглед надолу полека вървя.
Но взривявам под мен окосени глухарчета,

Нищо няма, нищо няма...
Лек дъждец навън ръми...
И тревите напоява,

Мила среща сред пролетна вечер
на приятели в тих ресторант.
Настояще и спомен далечен