Маскирана с делнична дрешка
в невидима част от средата,
стоеше съдбата човешка,

Чака народът от няколко века,
и се заглежда към всяка пътека,
водеща право към силни държави,

Моя смисъл недей го оспорва...
Всеки ден го оспорвам сама -
всяка сутрин градя му основа,

Пред църква - капак на ковчег.
Небето заплаква, както е редно....
Тъгувам до тъжен човек -

Ти искаш живот като в рая?
И тук, на Земята, без никакъв ред
щастлив все да бъдеш? Аз зная,

Ноември е прощаване със есен,
и първа среща с подранила зима,
и лято, скрило се в последен кестен,