Събуди я гласът на компютъра, който известяваше на всички хора по света, че е излязъл днешния световен слоган. Той всеки ден звучеше различно, но означаваше едно и също - успокояващо и ободряващо уверение, че и днешният ден ще е прекрасе...

Защото много пъти съм те чела
и наизуст те зная, си говоря с тебе -
за твоите двубои, за разстрела,

Обичам го. И аз не знам защо...
Не го познавам. Той не ме познава.
Изпитвам чувство с тъничко стебло,

Нещо хубаво очаквам -
като светъл ден след мрака,
като пролетта след зима -

Като паяче, свряло се в мъничък ъгъл,
аз изплитам съзнателно своята мрежа.
А пък ъгъл, в света ни, доказано кръгъл

Макар и рядко в небеса прелитам,
и кацна ли за малко на върха,
щом укротя сърдечния си ритъм,

Ще изгреят слънцата ми всичките някога -
не едно, а хиляда... Безброй!
Ще е точно, какъвто желая го вятърът,

От опита добре го знам -
човек, щом страда, е затворен,
в нещастието си е сам,

Ти виждаш невинен бял пясъчник,
на който играе си малко дете.
Аз виждам след ядрен взрив кратичък -

Дните се нижат еднакво мъчително.
Дърпат след себе си сивото време -
някак изнервено, центро-стремително -

Аз вярвах тъй искрено в тебе, човечество -
че твоето минало - с ярост и гняв -
в смирителна риза е плътно облечено.

Научи ме, мой Боже, на щастие!
Нека бъда от истински зрящите -
да провиждам поляни сред трънища,