Ще трябва навярно да правя завой.

Отплува сама Пенелопа.

Забравил за мене е сигурно Ной,

макар, че съм жив след потопа.

И плувам зад борда със собствен ескорт

от много звезди и Пегаси.

Събирам тъгата на зъзнещ акорд

в един тъмен ъгъл на маса.

Слънца разпилял е във чашата Бог

от спомен за нощ и светулки.

Безкраен е този смълчан монолог

с разплакана соло цигулка.

И често в съня ми проблесва сонет

с вселени копнеж и утеха. –

Една звездна песен, един силует,

фрагменти от чезнещо ехо.

Макар, че те няма, измислям те пак.

При мен си, дори да те няма.

Кънтят в тишината сонати от мрак

над малката маса за двама.