Ако приемем, че равновесието е факт във Вселената като цяло и самата Вселена е най-голямата възможна система, която можем да си представим, а тя се състои от множество по-малки системи - всяка включена в другата и съдържаща се в нея, то - каквито закони са валидни за Вселената, такива са и за по-малките системи, включени в нея. Следователно и те ще бъдат равновесни.
Ако допуснем равновесието като факт /но няма как да сме сигурни, защото това никой не го е доказал научно или аз не съм разбрала/, излиза, че промените които се случват с нас, са само за да не нарушим общото равновесие. Това звучи много обречено - сякаш от нас нищо не зависи, а велика сила ни бута така, че да не нарушаваме равновесието.
Например, ако спечелим много пари, ни отнемат здравето, или - ако имаме много работа, нямаме време, или -ако сме артистични натури, не ни върви математиката и прочие, и прочие. Това страшно лимитира човека в неговото развитие, отнема инициативата му.
Тогава да приемем, че Вселената с всичките си системи, само се стреми към равновесие, чрез вечните промени. Ако го достигне - това би обезсмислило развитието й и би означавало само едно - край или смърт.
Тази теория е по-човеколюбива, тъй като дава шанс на хората да се развиват и променят, да гонят равновесието и да се радват, ако достигнат поне удовлетворение. Те имат вечно право на избор, нямат богове, а те самите са си боговете.
Очертаха се две теории. Ти коя избираш?
Първата е по-безотговорна. Склонна съм да я приема, защото нещата са подредени някак независимо от мен, аз съм брънка във веригата, колелце, което ще служи вярно на по-голямата система. И да не служа - тя ще се погрижи - да служа. Не вземам решения.
Това е теория - тип религия, в която има висша сила и ние кротко я следваме.
Но..., за съжаление, не е така - предполагам.
Ние се стремим към равновесието, както и всичко останало, непрекъснато променяйки се и развивайки се, носейки отговорност за всяко свое действие.
Животът може би, е точно тази вечна промяна - вечен стремеж към равновесие. Защото ние винаги искаме това, което нямаме и се стремим към него, а какво Най-Голямо за неспокойните ни души от Равновесието?
Но постигнали го веднъж, се оказва, че сме стигнали до края и след него вече е само Негово Величество - Нищото.
А може и да не е. Знае ли, човек дали знае...
Дори и само да се стремим към равновесие - пак е много, ама наистина много. Това е очарователен опит за Ред във Хаоса.

тогава идва друго, последващо от предходното. и така - колелото... ту отдолу, ту отгоре..., а то се върти ли върти...
ако обаче изберем - спиралата - като обяснение за изпълнение на всичкото, наречено нищото, тогава ние вървим по пътя свой и не очакваме да получим, но се стремим да вървим, вървим...
хиподелично ли звуча? :)))

Колело или спирала? Едното ми е безнадеждно, а другото - оптимистично.
По-добре е да се качваш, макар и полегато като по спирала, а друго е да се качваш, за да слезеш - някак се обезсмисля качването - като алпинистите, дето все им се чудя - защо се катерят с риск за живота си само, за да слязат после обратно? :)
Но пък те се катерят, защото това ги прави щастливи и удовлетворени от себе си.
Спиралата ми звучи като развитие - пътят е само нагоре и вървейки, се променяш - тоест, развиваш. Звучи добре, ако и сме удовлетворени от себе си по пътя нагоре - е, тогава е напълно добре.

Ами ако си разчертаеш спирала отвътре навън?! м?! има разлика.
А ти ме развесели с идеята за алпинистите! Да покоряваш върхове е много приятно изживяване... А когато погледнеш от високооо - уууу, много приятно наслаждение - природа, природа, природа - чудо! :)

Каквато и спирала да си изградиш, все ще е твоята спирала -ако искаш движи се отвън навътре, ако искаш отвътре навън. На мен по ми допада спиралата отвън навътре, защото единственото, което имаш наистина е самия себе си и колкото по-далеч стигнеш в този път, по ще си добре.
Ще се доближаваш към равновесието, а то ще се отдалечава, или пък...знам ли - току виж си станал супер уравновесен.
Приятно изживяване, викаш...е, те нека се катерят щом им е приятно. Аз по вътрешната спирала, че ми е по-уютно - хем няма да ме духа вятър, хем ако падна ще ме заболи колкото аз реша :)

На мен ми е по-приятно отвътре навън, към света. Така усещам аз нещата. Уютността ми идва от това да усещам простор - небе, поле и тн :))) Ако е по твоя начин, ще ме обхване клаустрофобия. :)))

Според мен всички сме взаимно зависими, взаимно свързани... Няма абсолютно равновесие... Развитието е илюзорно...
Лека вечер! :)

тогава, Руми - няма си докарваш клаустофобии :)
Само към света и само към света...дерзай смело, щом така ти е на сърце!
Но поглеждай и навътре в себе си сегиз тогиз, за да вървят и нещата със света добре :)
И на мен ми беше приятно!

ти пък - развитието е илюзорно...уби всичко развиващо се в мене :)
Лека вечер и на теб! :)

Но нека си дерзаем както можем! :)))) Приятна вечер, в илюзорния ни свят...хаха

Руми и на теб
и дано поне вечерята ни да не е илюзорна, че нещо от философстване много огладнях...:)))

:)))

дано поне в кауфланд на готовия щанд да има нещо по-реално, или в някоя била. Те там не списват в блогове :)))

и неравновесието са в диалектическо единство.
От тяхната борба се ражда движението.
Движението е живот...

Има логика.
Но не съм съгласна. Между тях няма борба. Просто неравновесието се стреми към равновесието, за да не го достигне никога напълно, защото това би означавало край на движението. Система, стремяща се към равновесие, за да не го достигне.

Какво си мисли кокошката, когато я гони петела? - Дали не бягам много бързо?
а
Какво си мисли петелът, когато гони кокошката? - Ако не я стигна, поне ще се сгрея.

интересен пример, Руми :)

Равновесието е цел, то е динамично, но може да бъде овладяно чрез структура, като тази, която сме ние :)

Как по-точно?